Нематериално наследство и устойчиво развитие »

Културното наследството разкрива в голяма степен културните специфики на общността – то притежава способността да изразява колективна идентичност, да подпомага осъществяването на човешки и социални връзки. Съвременното използване на местното наследство изразява и нуждата на общността да се локализира. То се свързва не само с пространствено–времевата локализация на различните производства, но им придава смисъл и ценност в социалния живот.

Една от важните категории е нематериалното културно наследство. Според Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство, приета от ЮНЕСКО през 2003 г. в Париж, с това понятие се означават обичаите, формите на представяне и изразяване, знанията и уменията, а така също и свързаните с тях инструменти, предмети артефакти и културни пространства. То се проявява по-специално в следните области:
(а) устни традиции и форми на изразяване, в това число и езика в качеството му на носител на нематериалното културно наследство;
(б) художествено-изпълнителско изкуство;
(в) социални обичаи, обреди и празненства;
(г) знания и обичаи, отнасящи се до природата и вселената; 
(д) знания и умения, свързани с традиционните занаяти.

Последните десетилетия наложиха нови модели за употреби на наследството за устойчиво развитие на локалните общности и територии, за  промяна на отношенията между града и селото, за промяна в характера на социалните връзки. На европейско ниво това се съотнася с възгледа за наследството-като-проект, при което погледът се отмества от предметите, включени в наследството, за да се обърне към проекта, който стои в основата на избора от предмети, съставящи наследството, а следователно и към общата идея и цели на общността. Особено внимание се обръща на неговата икономическа валоризация, която отразява не само употребите му за пазара, но също опазването му и развитието на институциите, които участват в този процес. Тези нови употреби на наследството, стъпващи на отношението на местното участие и европейското сътрудничество, водят до значими социални динамики и повишаване на качеството на живот.

Ето защо и Съветът на Европа залага на устойчивостта като подход за управление на териториите (регионите), но също и за управление на наследството. Определението за устойчиво развитие стъпва на три основни принципа: икономическо развитие, социално равновесие и опазване на околната среда, която включва културното и социалното наследство. Акцентът попада върху капацитета на културното и природното наследство за адаптиране към текущите изисквания и нужди (вкл. адаптиране на структурите и функциите).

В България вече са създадени законови рамки и стратегии, отнасящи за целенасочена политика към такива важни сфери, каквито са развитието на селските райони, биологичното земеделие, защитените марки, туризмът и пр. Публичните дебати за ролята на културното и природното наследство в този процес, извикват на дневен ред темата за локалното наследство като ресурс за устойчиво местно развитие.